Дразнителите… в една (не)стандартна фирма от гледна точка на Head of IT

Леле, тука мога да пиша с километри. Не се шегувам. Представете си, че сте IT. Предполага се, че сте много умен човек, с големи познания и опит. Сега си представете, че сте директор на такъв отдел. Тоест, вие сте най-най от най-най умните, знаещите и можещите. Съответно имате и подчинени, които да юркате. Назначилите сте си и секси-шпекси служителки в отдела, които нищичко не могат, ама все пак ги държите да си ги ползвате като … е, сещате се. На всичкото отгоре всеки понеделник, сряда и петък имате уговорка с генералният директор и финансовият директор да се напивате до умопомрачение още от ранният предиобед(когато всъщност се успявате да  се завлечете на работа).

И така. Викате си – “Е*ахти кефа! Искам и аз така!”. Е, да, ама – не. Отстрани може да изглежда розово, но всъщност не е така. Има проблеми, разбирате ли. Основният проблеми са малоумниците. Те се делят на две – малоумниците, които са ви преки подчинени и малоумниците, които не са.

Малоумниците, които са ви преки подчинени

Това са забавни хора. В общият случай един-два пъти са преинсталирали някоя антична версия на Windows или са share-нали принтер, след което са придобили голямо самочувствие. Ако му връчите UTP кабел седи и гледа като голям камък. Можете да усетите как въпросите в главата му вибрират. Следват малоумни изказвания от типа на(подбрана колекция): “Ама аз мога да слагам само FTP, досега не съм слагал UTP”(да, разликата е като да спиш с блондинка и червенокоса – те дупките им са на различни места!), “Цветовете имат ли някакво значие или да ги слагам както си искам?”(па пробвай, те стандартизациите са за аматьорите), “Ама той няма конектори на края!”(нали ТИ трябва да ги сложиш бе идиот!), “Тоя кабел сега да го разпънем и да премерим колко дължина ни трябва…”(да, те маркировките по него с метражите са сложени за красота) и любимото ми “Изморихме се, опънахме 250 метра дистанция и няма връзка”(как точно да ви набивя в тъпите канчета да не правите повече от 100 метрови сегменти…). Няма майтап. Един път бяха опънали около 700 метра, без за момент да се замислят, че максималната дължина на един сегмент може да е стотина метра.

Естествено, ще кажете – уволнявай. Тц. Отначало и аз си мислех така. Идват още по-големи малоумници, с които просто почвате отначало. Защото ви ги пращат от HR-а. А те няма как да не ви пратят малоумник, защото е политика на фирмата първата една година да ви държат на смешно ниска заплата, с която освен ако не сте се научили да спите по пейките и да фотосинтезирате, просто не виждам как бихте се примирили. Да, вие сте в капан с подчинени идиоти. За сметка на това, те имат страхопочитание към вас. Поради щото може и да не искате съвсем да ги уволните, ама можете да ги пуснете в неплатен отпуск. Това означава, че ще получат още по-малка заплата. И всички останали ще работят още повече. Лошо за всички, а? Затова гледат да не ви ядосват много, но пък не могат да скрият глупостта си от вас. Доказателствата за това са навсякъде.

Чудя се дали някой ден няма да се обеся на някоя висяща като лиана оптика. Ще бъде велика ирония на съдбата…

И все пак, подчинените ви са същински розички, спрямо потребителите…

Потребителите

По правило всички потребители са малоумници. Трябва да сте наясно. Нали така? О, но не сте подготвен за потребителите на тази корпорация. Те са някакъв специален вид малоумници.

Малоумниците в HR-а. Човеки ресурси.

Това са едни стари лелки изскочили от соца, на които повече подхожда да имат пишещи машини и по един АК-47 за непослушните си абонати. Съвсем би им подхождало. Но някой е решил, че те трябва да са модерни един вид. И им е дал компютри, които те гледат като голям камък. След като пратих един от подчинените ми да ги научи как точно се държат мишките и какво е double left click(двоен ляв клик), човека истосърдечно призна, че повече не може и напусна. Предложих му да си вземе половин месец болнични – бях признателен за тежкият труд, но той отказа. Вече бил увреден непоправимо. Трябвало или да се пенсионира или да смени попрището си. Половин минута мълчание в негова памет(той дори знаеше как се включва SATA диск към компютър в движение – гениален беше… е, спрямо другите).

Човешки ресурси също така имат принтер, със скенер. Представяте ли си. И три месеца мрънкаха, че искали “ксерокс”. Не копир, ами Xerox. Защото се налагало да сканират документ, после да търчат до компютъра, да го търсят, да го отварят и да натискат “print”. Умопомрачително. Деня, в който им показах ОГРОМНИЯТ БУТОН наречен “Copy” – млъкнаха. Мисля че доста цветущо им обясних какво им е нивото на интелекта.

Хм, през какво друго сме преминавали. А, да – нямаха права за sharing. Съответно са си поръчали 10 флашки по 32GB. Виждаш поръчката и си викаш – тия малоумници са намислили нещо, я по-добре да ида и да видя какво се случва…

Отиваш. Питаш. Ама съвсем културно. Мълчат и не си признават. Ти им обещаваш, че няма да се смееш много. Не вярват. Добре. Щом така – така. Пристигат флашките, раздаваш ги и почваш да наблюдаваш. Те буквално си пренасят файлове от единият на другият компютър с флашките! OMG! WTF! Нежничко ги подпитваш: “Здрасти, скодоумничките ми идиотчета, що правите глупости?!?”. Ми… трябвало да ползват файловете една на друга.

Еее… Нали, то вие всички имате пощенски акаунти, можете да си ги пращате? А, вярно. Ама чакай. То я има опцията sharing, само трябваше да помолите да ви оторизираме акаунтите. Наистина ли?!? О, боже. Всъщност, ебавам се. Ние имаме разпънат цял datacenter с обем от 12TB в RAID 10, точно с идеята да си съхранявате данните там – хем са на сигурно място, хем всички от HR-а можете да си ги достъпвате кате ресурс. Виждаш неразбиране и страх в погледите.

Усмихваш се и почват да водиш лекция какво е то файлов сървър и с какво се яде. Ама как така да си преместят те цялата информация там. Тя била много – около 50GB. Моля ви се. Дами. Ама сега, то не било сигурно, ако информацията на била на техните компютри. Що бе? Ами ако вземе да изгори тоя сървър. Почваш да разясняваш какво е redudancy и как информацията им е в десетки, в стотици пъти по-сигурна на сървъра. Ама всички можели да достъпват информацията. Айде лекция какво е share permissions и нагледна демонстрация как е имплементирана в AD-то. Хм. Замислиха се. Ами ако сървъра го ХАКНАТ?!? Тука се предадох. Вдигнах ръце и им казах да си прехвърлят малоумните файлове с флашките, щото така няма въобще пък никакви рискове за сигурността. Те па се засегнаха и почнаха да ползват файловият сървър… да им се ненадяваш. Трябва да им взема правата и да ги избъзикам, че са го хакнали… ще полудеят бабичките.

Потребители от отдел Логистика

Те са самодейни творци. Мислят си, че знаят и могат всичко. Съответно глупостите при тях с титанични.

Аварийна ситуация – SQL-а тлачи, CPU-то на горкото сървърче не пада от 100%(обичайни средни стойности: 15%). Почваш бесен troubleshooting, щото няколко фабрики висят на тоя SQL и в момента не могат да работят нормално и в пълен капацитет. Най-накрая виждаш че проблема идва някъде от Логистика. Отрязваш им достъпа до мрежата. Всичко се нормализира. Аам те почват да звънят – нещо станало. А, не думай. Щото преди малко бяхме слънчице, преди да ви отрежа, нали?

Отиваш да видиш малоумниците какво правят. Справки. За 16 години назад. От над 20 компютъра, по различни критерии. И понеже “новата версия” на софтуера не им позволява да направят нещо толкова малоумно(лимитира ги да искат в максимален период от 1 година и лимитира да не могат повече от 5 user-a да искат справки едновременно), те извадили отнякъде АНТИЧНА версия на софтуера, която няма тия лимити(изрично поискани от мен). И не им се чакало, затова си  разделили работата и всеки пуска различни справки, щото да станело по-бързо.

Смееш се. Казваш им, че ако не си разкарат старата версия на софтуера безвъзвратно, ще ги обесиш. Не. Те нямало ЦЯЛ ДЕН да пускат справките малко по малко, с новата версия на софтуера. Щели да ги пуснат на един път и да станат за 2 часа. Пак се смееш. Тия си мислят, че това е демокрация или че техният отдел по някакъв начин може да ми влияе дали да им пусна достъп до мрежата или не. Потупвам директора на “Логистика” по рамото и му казвам, че го съжалявам. Той много се пали. Може би щото е на 50 и работи в тая фабрика от началото, а аз съм на 27 и бачкам от няколко месеца, пък въобще не се впрягам и си живея с кеф, като даже му давам тон в живота.

След малко пристига великото трио – административената директорка, финансовия директор и генералният директор. Що съм правил сечено на “Логистика” и съм им пречил да си свършат работата? Вдигам рамене. Не им правя сечено. Всъщност аз съм герой. Те представляват пряка заплаха за правилното функциониране на системите и аз защитих корпорацията от тях – скритият вътрешен враг. Трябва да получа увеличение на заплатата. А в нашата мила директорска дружинка няма нищо по-страшно от това да спре производството. Производството uber alles. Няма “Логистика”, няма “Човешки ресурси”, няма “Качество”. Буквално можете да отсечете главите на цял отдел, който не е свързан с производството, да джваката из кръвта им и няма да има проблеми, ако сте го направили, за да защитите производството.

Съответно набиха камбаната на директора на “Логистика”, орязаха му заплатата и орязаното го прехвърлиха към мен. Тоя човек още повече ме мрази. А мислех, че не може повече, след като му казах, че жена му е курвентия и спи с половината му отдел. Аз си мислех, че той знае, а той човека бил в блаженна заблуда. Като излязох прав направо си захапа задника и тичаше в кръг.

Малоумниците от “Качество”

Така. Тук имаме работа с изчанчени потребители. Те не знаят разумните лимити на техниката. За тях каквото и да стане е виновна “системата”.

Примерно “новият Митко”. Зам.директорък. Сменят се често, а първият, с който се запознах на тая позиция се казваше Митко. Затова вече на всички им викам “новия Митко”. По-лесно е. А и табелката на вратата още не е сменена. Та така. Какво правят новите Митковци. Напрегната работа. Стотици мейли на ден. Стотици снимки. Десетки видео записи. Хиляди екселски таблици.

Еми те просто решават да не ги затварят. Така бе. Отваряш снимка, да я прегледаш. За к`ъв чеп ти е да натиснеш Х-са горе в дясно, като повече не ти трябва?!? Съответно машините не са кой знае какво(обичайно i3 процесор/ 4-8GB RAM / 1TB HDD). И машинката кляка. И те викат. Какво да видиш? 60 ексела, 800 отворени изображения, 500 документа застинали в print que, 50-100 email-a отворени, в допълнение пуснат Firefox с 30+ таба, Chrome с oще поне толкова и за капак на всичко 10-тина видеота отворени, като 2-3 от тях са порно. И компютъра влачииии, влачиии. С ледена физиономия питаш “Пробва ли да го рестартираш?”. Е, то сега всяка седмица ли трябвало?!? Скапани компютри, трябвало да се купят по-добри. То вече имало Windows 8, ние още с Windows 7 сме карали. Не било професионално, някакси, разбирате ли.

И един конкретен малоумник. Пише писмо, пише, пише. И не натисне “Изпрати”. Съответно Outlook-a го записва в “Чернови”. И така – цяла седмица. Или две. Започват да ме питат – абе тоя човек виждал ли си го? Щото не сме получавали поща от него седмица, две… Отиваме. Той псува, хвърля. Мейл сървъра не работел както трябва, рийш ли. Хм. Отваряш Outlook-a. Да погледнем в “Изпратени”? Последният изпратен мейл е отпреди 10 дена. “Чернови”? 1192 писма. А! Ето му ги писмата. Мейл сървъра не му ги приемал, рийш ли. Маняк. Моля ти се. “Избери всички”… “Изпрати”… и в “Чернови” не остава нищо. Поглеждаш го с укор. А той казва “А, ти си оправил нещо мейл сървъра… и сега ме бъзикаш…”. Не, не те бъзикам. След 3-тия път, в който това се случи, съм му разпечатал на А3 цветно – скрийншот на Outlook, оградил съм му в червено бутона “Изпрати” и това съм му го залепил на стената срещу монитора. Да се сеща. Пак се случва по 3-4 дни да забравя…

Производството…

Тук е ужаса. Като трябва някой от подчинените ми да отиде там, теглят чоп. Кой да отиде “в кеча”. Лично на мен ми е забавно, като съм пиян. Или нашмъркан. Не виждам защо толкова се пенят и дърпат моите хора.

Тук понятието “Да принтираме малко” означава няколко хиляди листа. Което не е проблем, откакто изпълнихме плана “Зука-зука-нага”(гордо създаден от мен) за унифициране на принтерната система(мрежови принтери от висок клас с голям капацитет на консумативите). Де факто един принтер издържа 2500 листа без нужда да се добавя хартия и 50 000 листа без нужда от презареждане на тонер, а сервизирането е на 500 000 копия. Ако някой от принтерите сдаде багажа, праща мейл към мен и SMS-и към няколко що-годе разумни човека, които да отреагират.

Къде е проблема? Ми те, батко, не могат да сложат хартия в принтера. Това са десетина принтера. Не може ние да ги зареждаме постоянно – трябва да назначим човек зареждач ли, какво? Съответно, като свърши хартията, имаш опции. Може да му хакнеш 500 листа(един пакет) и да си чакаш да се изпринтира. Или ако си малко по-умен, може да нахакаш 2500 листа(кашон хартия) и да не се занимаваш 1-2 часа с принтера, щото вече имаш достатъчно да те изкара.

Ми – не. Не става. Все някой ще сложи листите накриво. Или няма да намери А4 и ще хакне А5. Сътоветно и обратното – пробват да хакнат А3 листи, скъсани на ръка до А4. Ама така скъсани, че то се е получило един лист А4,5(А четири и половина) и един лист А5,5(А пет и половина). Съответно по-малките листи ходят накъдето си искат и следва paper jam. А по-големите листи притера ги глътва, опитва се да ги смачка, за да минат през дръм юнита, а там е 50 на 50 дали ще мине. А, има я опцията и да разкъса листа, след което да се разхвърчат обгорели парчета хартия през фюзера. Нали, че дръм юнита струва колкото пет техни заплати – не им хрумва даже. А че фюзера може евентуално да подпали целият принтер е някаква фантастика.

След такова фиаско, те не се отказват изведнъж. Всмисъл, продължават да блъскат, докато принтера не се предаде и не светне целият в червено, бляскайки по дисплеите “Call service!”. Ние в тази точка вече сме получили мейли и съобщения по телефоните, но вече е късно. Пристига ударен екип и пита – “Какво стана?”. Нищо не е станало. Ей го на, те искали да принтират “малко” и той принтера, както винаги бил счупен. Скапани принтери, що не си купим хубави. Усмихваш се. То с малоумници спори ли се? С два бутона целият принтер се отваря като куфар с инструменти. Махаш дръма – в него заседнали пет листа, всичките късани на ръка. Издърпваш фюзера – в него има парчета от хартия колкото да напълниш шепите си и да прелее. Питаш ги що не ползват А4? Ми… тя била струпана на палета чаааак в другият край. А до там било двеста метра. Не можели да губят време да си носят десетина кашона хартия. Еми да, то така е по-бързо – хакай каквото имаш под ръка, докато забие принтера. Одобрявам.

И други неща. Звънят. Сектор C58 нямал мрежа. Ха. Ебаси. Пускаш ping. Вярно нямат. Хм. Cisco, хвръли боб! Порт ge31, cable open, fail distance: 56m. Интересно, интересно. Айде на разходка до 56-ти метър от switch-a. Отиваш и гледаш някакви малоумници с флексове, режат. Ей, тъпанари, какво правите бе? Ремонтирали противопожарната система. Да сте рязали някакви кабели? А, само за тока някакви, ама ги преместили. Я пак се огледайте? М. Ми. Май са резнали някакви, ама не били за тока. Я покажете. Вадят сноп от десетина SFTP-та, прерязани. Чудо. Не заблязахте ли, че сте ги срязали?!? А, те тия тънки били, нямало как да ги усетят. Ебахти. Сноп от десет кабела – тънко.

Или пък не работел тестовият компютър на R1. Повярвах. И това ми го стоварват моите хора. Какво не работи бе? Ми отначало чат пат загасвал, после въобще не тръгвал. А, не думай. Отивам на място. Старт. Никой. Сладури, ток имаме ли? Не, не – аз искам да проверя лично. Отиваш – захранващият кабел е наполовина изваден. Набутваш го навътре и му слагаш скобите, които му пречат да излиза. О, чудо. Компютъра тръгва, без никакви проблеми.

А чудото, като ми бяха спрели мрежата в половината от 18-та фабрика? Вдигат ме под бойна тревога в 9 и половина сутринта – всичко е загаснало. Нали, ключово при роботите е да имат мрежа, за да си пишат по SQL-а какво са направили до тук, за да може следващият робот да си прочете от SQL-a какво се е случило и продължи нататък. Екипна работа от роботи. Елитно ниво.

Замъквам се още неизтрезнял от нощните изживявания, зарязал две мадами да си доспиват в леглото ми, сядам си на компютъра. Cisco, хвърли боб. Cisco? Мило? Миличко? Къде си?!? Мамка ти, отговори! Тишина. Хм. Tier 2. Cisco, хвърли боб. Warning, port ge6, link down, bridge disconnected, unexpected, not agregated. Хм. Е ся си е*а мамата. Облян в студена пот, очаквайки най-лошото, отивам до загасналият Tier 3 switch. Целият е потънал в мрак. Свалям му тока, меря. Няма ток. Ахахаха. Верно ли бе? Няма ток! Всичкото мрежово обурудване е на отделна линия, която се държи от UPS. Отивам при UPS-a. Изгаснал и той. Окей. Петима електротехници – при мен, ходом – марш! Идват. Пет малоумника. Добър ден, идиоти. Искам ток – до тоя UPS, да се оправи. И искам да е готово за вчера. Пръсват се като хлебарки – кой накъдето свари.

Идва един, явно най-старшият и гордо ми заявява – проблема е решен! Добре, псукайте. В далечината някой завърта бушон. И UPS-a хвърква в искри. Неловко мълчание. То, май таковата, UPS-а е сдал, трябва да го премахнем от линията и да я пуснем без него. А аз – още опиянен, недоспал, недое*ал. Млад и зелен. Добре. Махаме. Вие сте електротехниците, вие знаете за тока. Аз просто искам ток.

Десет минути махат UPS-a, оправят наново линията. Пак заявяват – готово! Добре. Пускайте. В далечината някой завърта бушон. Първото Cisco мята два метра искри, второ мята метър и половина, третото – метър. Като заря, последователно. А може и от перспективата да е било и всички да са мятали по два метра искри, като се замисля…

Аз съм безмълвен, с увиснало чене, загледан в далечината. С едната ръка стиснал старшия електротехник за гушата, а с другата се държа, за да не припадна. Човека се откопчи със сетни усилия, като почна да посинява от задушаване. Дойде тоя дето завърташе бушоните. Сподели, че вместо фаза, нула и земя май били пуснали фаза, нула, фаза. Питах го сами ли ще напускат или ще ме карат да пишат заповеди за уволнение. Минахме на варианта с писането. Девет Cisco switch-a с изпържени захранващи схеми, четири безжични рутера и седемнадесет IP камери. Грубо казано. Около 20 000 лева назад в техника и аз се състарих с две години за трите часа, докато докараме 18-та фабрика в оперативно състояние. А загубите от трите часа престой въобще не ги броя.

Друг голям бич са кражбите. В сила е принципа “ако може да го нося и никой да не ме спре, ще го взема”. Яко! Проблем с компютър, малоумните ти подчинени не могат да се справят, затова отиваш да видиш за какво иде реч. Ток на машината. Хм. Мучо интересно. Върти всички перки и не спира. Не пищи. А на екрана – никой. Проблем с дънната? Мучо, мучо интересно. Я ми угодете и свалете процесора(reinsert в сокета беше идеята). Свалят охлаждането на процесора. А отдолу те гледа сокета!!! Процесора го НЯМА. Някой е отворил компютъра, демонтирал е охлаждането, взел е процесора и е монтирал обратно охлаждането. Да не си личи, че няма процесор, разбираш ли! Все едно няма да се усети, щом не се вижда! Ахахах. Направо се счупих да се смея! Просто някой си е харесал i5-цата, трето поколение, и си го е взел за вкъщи.

Или злободневните. Крадат мишки и клавиатури. Ей, писна ми. Всеки ден липсват по 5 до 10 комплекта. И дадох директива. Викам – щом крадат, ще ги залепяме и запояваме за дънните платки! Речено – сторено. Запояване една мишка и една клавиатура, лепим отгоре със секундни лепила. Отиваш след няколко дена и какво да видиш – няма мишка, няма клавиатура. Мислите си “някой ги е отлепял и разпоявал”? Ми… не. Откъртени се заедно със USB порта от дънната платка. минус два USB порта на тая машина. Повече не посмях да лепя и запоявам. Отказах се един вид.

Също така е в сила правилото “ако не можеш да го откраднеш, счупи го – те ще ти сложат ново, което може би ще можеш да откраднеш”. Как ще откраднеш CRT монитор(като старите телевизори)? Ми не можеш, той е обемист. Не може да го пъхнеш под якето и да излезеш от работа. Затова, ще му набием един гаечен ключ в центъра. Отиваш – монитора е на сол. Ми… случва се явно, ще го сменяме. Слагаме TFT, новичко, хубаво. И до края на смяната вече го няма. Ааааа. Окей. Слагаме ново TFT. И го завинтваме през корпуса със самонарезни винтове, за стената. След 3 дена намираш само винтовете – някой си е донесъл отвертка. Окей. Специално поръчваме второупотребни CRT-та. Хората ни гледат като луди – това е техника отпреди 10 години, защо я купуваме?!? Слагаме CRT-то. Изкарва няколко седмици, преди някой да го изпусне случайно двайсетина пъти на земята. След това слагаме следващото CRT…

И като за финал…

Има още много, но вече прекалих с дължината. Пък и стана ясна общата картинка. Оплаках се. Олекна ми. Надявам се само при нас е такава лудница. Надвам се не защото ми пука за другите, а защото се надявам някой ден да напусна и да си намеря нормална работа, при умни и добри хора…